Teambuilding

Posted by astilar on 27, ноември, 2008 · 12 коментара 

Не ги обичам тия работи. 🙂 Не стига, че през седмицата прекарваш повече време с колегите си, отколкото със семейството и приятелите, ами и през почивните дни те ангажират.  Така си мислех тогава, без да подозирам, че точно там ще се случи завръзката на този разказ (всъщност без да подозирам, че изобщо ще има разказ, който първо ще бъде написан в тетрадките, а по-късно пренаписан тук 😉 ).

Началото на края – осъзнато. Началото на началото – плахо влюбване. Как? Ами, както може би несъзнателно го очаквах. Страхлива бях и понякога не вярвах, че това, което виждам наистина ми се случва. В такива моменти винаги си задавам въпроси и никога не намирам аргументиран, а още по-малко еднозначен отговор.

Започна се от първия ден и от първия час. Дойде на масата, на която бяхме седнали с компанията (за останалата част от нея ще стане дума по-късно), не че нямаше други свободни места. Може би има някакво логично обяснение, защо дойде точно при нас, но не исках да си обяснявам нищо. Просто усетих искрица или дори по малко от нещо, което дълго време не бях усещала и почти бях забравила. (Това забравя ли се?)

После през целия ден бяхме в различни групи и съжалявах за това. (Опа… 🙂 ) В последната игра преди края на деня се бяхме събрали всички в кръг (около 60 човека) и условието беше да си подаваме кълбо от въже, като всеки трябваше да избере, на кого да хвърли кълбото, като произнася дума, с която свързва мястото, където всички заедно работим. Всичко трябва да става бързо, така че човекът, на когото подаваш да не е подготвен и трябва да следиш думите на всички преди теб, за да не повтаряш нещо, което вече е казано. Е, не бях подготвена, че ще получа кълбото от Марин, а още по-малко да чуя думата – „тръпка“. Ококорих се от изненада и ми стана много смешно.

–

„Не бях измислил предварително дума. Когато се опули срещу мен осъзнах какво съм казал на глас.“

–

След тази игра се разпръснахме по стаите, за да се подготвим за вечеря и си уговорихме час за среща пред входа на хотела. Докато се приготвяхме продумах на дружките ми – „Момичета, нещо започва да се случва.“ Агент Нонч, която беше през целия ден в една група с Марин, отговори през смях: „Знам, знам, гледам как те следи Марин цял ден и си мрънка тихичко. Само ти разбра чак след „тръпка“-та. 😉 „

Кари от своя страна само ни изгледа и каза: „Не разбирам изобщо, за какво говорите. Бързо се обличайте, че закъсняваме.“

Закъсняваме се отнасяше за тях, защото аз си бях готова и почти навреме слязох пред входа, където ме чакаше Емма. С нея говореше Марин и около него девойките от неговия офис. Като петел сред квачки. 😛 . Тъй като част от групата се беше събрала, тръгнаха към ресторанта. С Емма остана да изчакаме останалите закъснели. Марин измисли някаква причина, за да изпрати девойките от неговия офис да вървят с основната група и остана с нас. Събрахме закъснелите и тръгнахме към ресторанта. Марин и Емма вървяха и си говореха, а аз на няколко крачки зад тях с вече пламнала глава се чудех какво започва и какво свършва, питах се „дали“ и „защо“.

Последва приятна вечер с голяма компания, смях и разговори за неща извън работата. Тук не се случва нищо повече. След вечерята се разпръснахме по стаите и съдейки по шума, който се чуваше отвред всички се забавляваха. Нашата скромна компания се оттегли на терасата на апартамента, в който бяха настанили Емма и се отдаде на сладки приказки за близки и далечни страни. Емма, освен че доста е пътувала, разказва увлекателно 🙂 , а като добавим и авторитета, който имаше пред нас 🙂 без преувеличение мога да кажа, че я слушахме със затаен дъх. На няколко пъти ни прекъсваха от управата на хотела, че и от полицията даже, с настояване Емма да се намеси и да въдвори тишина сред редиците на най-шумно забавляващите се.  По някое време оставихме Емма да си почива и се прехвърлихме на терасата на нашата стая, където трите – аз, Кари и Агент Нонч влязохме в дълбоките води на искрените разговори. С голяма изненада (простете наивността ми) разбрах, че съвсем не съм единствената, която си задава въпроси за рутината на битието, за желанието за промяна, за трудната раздяла с навиците, за неяснотата на бъдещето и за страха от самотата. Новият ден дойде някак неусетно и донесе със себе си още много въпроси.

Трябваше да си тръгна с ден по рано от края на тиймбилдинга, поради семейни ангажименти. В почивката преди обяда се качих до стаята, за да си приготвя багажа и когато се върнах в залата за обяд, където Емма ми беше запазила място до нея, от другата й страна отново видях Марин.

„Е, прекаляваш вече!“ – помислих си, докато заемах запазеното ми място. Обядвах мълчаливо, като размених само няколко изречения с Емма относно предстоящото ми заминаване.

–

„Когато видях Емма сама на масата и попитах има ли свободно място, тя ми отговори, че пази само едно и без да уточнява, за кого бях сигурен, че е за нея. Май разгада тактиката ми, защото когато дойде не изглеждаше никак доволна, плахите ми опити да завържа разговор бяха парирани. Изглеждаше угрижена и нещастна.“

–

През следващите седмица бях, като в транс. В главата ми се блъскаха всякакви мисли и се опитвах да намеря причина, поради която да продължа живота, с който съм свикнала. Опитвах се да отрека промяната, да се изплаша от нея. Опитвах се да намразя желанието си да последвам съветите на интуицията. В това приключение бях напълно сама и исках да бъда сама, за да съм сигурна, че каквото и да реша, то ще бъде мое решение, а не чуждо… Исках да съм сигурна, че ако сгреша за грешката ще съм си отговорна аз. По това време преживях и пътуването през Шипка.

Публикувано в ... ergo sum, Изведнъж си спомних, Обичах - обичам, Тетрадките, Хора разни, Puzzle