Защото харесвам тази песен на Булат Окуджава.

Днес ме мързи да пиша… какво да се прави… човешко е.

Преди седмица (май) Кремена ми подари две рози откъснати от храст в парка. Естествено, скарах се на баща й, че й е позволил да ги откъсне. Той ми отговори с дежурния си отговор - “Тя поиска”, което отприщи поредната ми тирада по темите за границата при удовлетворяването на детските желания и т. н.

След като розите бяха вече тук си поиграх с фотоапарата (more…)

Няколко пъти го споменавах тук, но не по име. Чудех се как да го нарека. Не ми е нито роден, нито любим. Град като град.

Живея тук от 10 месеца, което е нищожно малко време спрямо това, през което съм живяла в други градове. Сама го избрах за поредния град. Все ми се струва, че няма да е последен. :) Избрах го, защото предишния, в който живеех бе прекалено мръсен, шумен и хаотичен, за да отглеждам спокойна детето си в него. Едва ли има майка, която би се радвала при прохождането си и изследването на света детето й да го опознава чрез разпилените боклуци (more…)

Atonement

Гледах филма снощи и ми хареса защото:

Не предизвиква еднозначна реакция;

Личи си (търсен според мен ефект), че историята е измислена, а не “по истински случай”, което ме накара да възприемам филма някак по-скоро от естетическа гледна точка, отколкото като “житейска драма”. Допадна ми уловеното различие, самоувереност и дързост в поведението на героите в сцените от “неслучилата се” история. Особено много ми хареса, че “това, което би могло да се случи, ако не беше отправено несправедливото обвинение” е разказано не от героите на неслучилата се любов, а от “виновника” за неслучването й. Кавичките тук не са случайни. :) Моят прочит е, че тази любов нямаше да се случи в реалността. Случи се в разказа за изкуплението на вината. И в този смисъл вина всъщност няма. Объркано май звучи. :) Едно дете, превърнало се естествено в девойка и жена, през целия си живот изпитва вина за своя постъпка разрушила любовта на сестра й. Разрушила любовта, която нямаше да се случи в реалността, но се случи в разказа за изкуплението.

Има красиви кадри - лица на хора и вода. Има и грозни картини, например тези от раните на войниците. Този контраст завъртя в главата ми мисълта, че съм благодарна, за това, че съм се родила и живея в мирно време. И дано така да продължи.

Авторите “не бързат за никъде”, което съвпадна с моментното ми настроение през последната вечер от long weekend-a.

Саундтракът - влюбена съм в онази мелодия, която придружава решителните стъпки на Брайони с акомпанимент от звука на клавишите на пишеща машина.

Двама симпатични младежи, които слушам от време на време.

Ако не сте чували за тях, клипчетата които подбрах няма да ги представят в най-добрата им светлина, но поне ще дадат представа за музиката им.

Next Page »