И гъделичкане за сбогом


Беше в края на февруари, по онова време, когато пухкавият, красив и бял сняг вече се бе превърнал в изринати и накачулени по бордюрите сивеещи купчини, гарнирани с фасове, използвани билети за градския транспорт, опаковки от …, скъсани презервативи, игли (не за шиене) и петна оцветени в бледо жълто до кафяво, за чиито произход всячески се опитвам да не мисля. Беше по онова време, когато не е препоръчително да вървиш по тротоара, освен ако не си снабден с високи фортве на обувките, с яки грайфери на подметките и ако не си майстор на ръченицата, за да ситниш успешно в ритъм – едно, две, три локва, четири лед.

Тогава я видях, такава, каквато съм я виждала много пъти, но за първи път някак отстрани и със знанието, че е за малко (не, това не ме утешава), сгушена между препълнените с боклук контейнери, задъхана от цигарен дим, опърпана от копките и градежите, разплакана…

И такава тъжна щях да я запомня при последната ни среща, ако в 6,30 сутринта на терминала на аерогарата за заминаващи пътници не ни бяха накарали да преминем боси през детектора и да вдигнем ръце, за да ни погъделичкат. Много добре са го измислили😉 и помага за наместване на образа. Гъделичкането действа ободряващо, разсмива… Ако не гъделичкането, то поне гледката на десетки боси хора разхождащи се около лентата за багаж разсмива.🙂

––––
Думите, написани по-горе са опит да разкажа за последната ми среща със София. Отлежават тук в черновите от 9 месеца. Причината да се родят, макар и недовършени е един коментар по публикацията ми от вчера. Коментар от скъп приятел, който не е написан в блога и поради това не споменавам официално името на автора му.😉 Но ти благодаря, Дид, много ти благодаря, защото не са мнозина онези, които улавят скрития между редовете и нотите смисъл. Не са мнозина, онези, които успяват да прозрат зад предумишлената маска.

––––
Днес се навършва една година от деня, когато двете с Кремена пресякохме боси граничния пропусквателен пункт на аерогарата. Вероятно никога няма да забравя сълзите и усмивките, и на двете. Страха и увереността, че ще се справим. Смесените и противоречиви чувства, които ни съпътстват и до днес. Дано не ги забравя!

––––

Днес се навършва една година от последния път, когато съм водила истински, жив разговор до 4 сутринта с истински, стар, любим приятел. Електроните средства за комуникация не ми ги хвалете.😉 Да, използвам ги по необходимост, но с отвращение.🙂

––––

И без да завърша текста, с който започнах – да ми е честит новият раздел за категоризиране на публикации в блога. Този, чието съществуване отричам.:mrgreen:

П.П. Коментарите не само не са забранени, но са и добре дошли. Били са забранени за блога, по времето, когато е писана черновата, а сега не си спомням, откъде да ги отключа. Моля, не казвайте на никого, че работя в областта на информационните технологии.:mrgreen:

Comments
2 Responses to “И гъделичкане за сбогом”
  1. astilar казва:

    2 минути след написването на П.П.🙂 намерих как да отключа коментарите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: