„Силата на миналото“


Когато си припомням отминали случки често не съм съвсем сигурна, дали са протекли точно така, както си ги спомням. Чудя се, дали времето и натрупания опит не са изиграли ролята на своеобразен редактор? С миналото човек никога не може да бъде сигурен.🙂 А още по-сложно става, когато се случи разговор между двама или повече участници в една и съща случка от миналото. Често версиите са толкова, колкото и събеседниците. Толкова за обективния поглед към миналото.

„Силата на миналото“ от Сандро Веронези прочетох през септември 2009 -та. От тогава книгата стои на бюрото ми и щом я погледна предизвиква усмивка. Отдавна съм отбелязала пасажи, от които възнамерявам да  избера цитат и все не се наканвам. Днес прочетох коментарите на приятел в goodreads и отново се усмихнах. Две са до тук важните неща – първо, че книга, която съм прочела преди доста месеци (много други след нея) ме вълнува до днес и по тази причина не съм я прибрала в библиотеката, за да си лежи на топличко, а си препрочитам от време на време произволни пасажи; второто, че моето мнение е в едната крайност, а мнението на приятел в противоположната, което според мен е показателно за качествата на книгата (романа). (Струва ми се, че посредствените четива не пораждат противоречиви мнения😉 )

Докато пиша поста, си припомних един предишен, който има косвена връзка и може би в известна степен оправдава различията във възприемането.🙂

Задължително искам да спомена, че за отношението ми към „Силата на миналото“ значителна роля изигра превода на Нева Мичева и преводаческите й бележки под линия. Личи си, че за нея това не е просто поредния превод на роман; личи си желанието да направи читателите съпричастни към разказа, да ги въведе подобаващо в атмосферата му!

Цитати, които съм отбелязала са показателни по-скоро за стила на повествованието, отколкото за самата история (умишлено не загатвам нищо от нея). А е доста вероятно от тях тези, които ме познават да подразберат и останалите, неспоменати тук, причини, поради които ми хареса романът.

Избрах все пак този от началото – стр. 10/ 11

…именно с този последен въпрос: вие, пауза, тъжен човек ли сте, въпросителна.

Поемам си дъх, но не проговарям три, четири, пет, шест секунди и това  е достатъчно отговорът ми да стане труден до невъзможност. Ако веднага кажеш „не“, да речем, или „да“, всичко е наред, никой не задълбава и разговорът продължава нататък. Но ако след подобен въпрос изпаднеш в размисъл, положението става сложно и отговорът ти непременно трябва да бъде искрен. Тъжен човек ли съм? Изправен пред стотима очакващи непознати, удивен от въпроса и от собственото си мълчание (и като съм почнал – от всичко останало също; например от това, че град със само два апарата за изкуствено дишане прахосва петнайсет милиона за награда за детска литература), засичам и не мога да се измъкна от оцепенението си. Журналистката ме гледа неотклонно, без промяна в изражението, окаменяла в усмивка, която повтаря въпроса до безкрай, а аз мълча и мисля. Дали съм тъжен?

Женен съм за жената, която най-много съм обичал през живота си, и имам с нея здраво, умно дете, чието оцеляване не зависи от функционирането на някаква машина; баща ми почина преди две седмици след бърза агония, а аз никога не съм се разбирал с него, поради което смъртта му ме изпълни с вина; занимавам се с нещото, с което винаги съм искал да се занимавам, и получавам награда, защото явно съм се справил добре; подписах договор с издателя за трета книга и даже взех половината хонорар в аванс, само че след „Приключенията на Пицано Пица“ и отличената тук „Новите приключения на Пицано Пица“ вдъхновението ми се изчерпа и вече не знам какво да пиша. Тъжен човек ли съм?

Мисля и си спомням. Спомням си, че Доминик Санда*, горе-долу на сегашната ми възраст тогава, беше отговорила в едно интервю, в което я питаха за какъв тип жена се смята: „Не съм жена, а момиче.“ Спомням си, че когато бях на девет години, ми поръчаха портрет при художник и картината се получи страшно мрачна заради голямата тъга, която според артиста се долавяла у мен (интересно все пак у колко ли деца ще се долавя радост, ако ги курдисат, облегнати на някакъв стол, да позират по цели следобеди). Спомням си добрия стар Марти, невидимия приятел, който си бях измислил като малък, за да не играя все сам; непълните си сбирки от фигурки; безконечните години във военното училище; всички тупаници на шахмат, които трябваше да изям,  докато се готвех за майстор; спомням си …

Не знам колко трае затишието. На мен ми се струва цяла вечност, но нямам представа колко трае. Знам само, че в някакъв момент отговорът се изплъзва от устата ми по собствено усмотрение, дребен и пъргав като мишле.

– Вече не – се чувам да произнасям.

* Доминик Санда (1948) – френска актриса, особено популярна през 70-те, играла във филми на Бертолучи, Де Сика, Висконти и други. – Б. пр.

След „Силата на миналото“ и „Къщата на съня“ съм решила да прочета всички книги издадени от Колибри в поредицата „Съвременна европейска проза“. Взела съм, дори съответните „мерки“, но те сами по себе си са тема на отделен разказ за „странностите на човешките мотивационни процеси“.🙂

Comments
5 Responses to “„Силата на миналото“”
  1. vilford казва:

    Съгласна съм с теб, че стойностните книги предизвикват различен отклик в читателите. Всъщност книгите, които ценя най-много са тези, които съм чела по няколко пъти и всеки път съм виждала нещо различно в тях. Някои от тях дори не съм успявала да прочета от пръв път. Или пък изобщо не съм ги харесвала. Но някак са оставяли в мен убеждението, че трябва да ги прочета отново. Явно човек трябва да узрее за някои идеи, за да ги открие и разбере.

    Между другото – откъса ми хареса.

  2. pippi казва:

    Имам малко горчив първи опит със „Силата на миналото“. Започнах да я чета на английски и толкова безумно се отегчих че дори не я дочетох. След като се запознах с Нева, обаче, си дадох дума да дам втори шанс на Сандро😉
    Иначе „Къщата на съня“ е страхотна! И цялата поредица на „Колибри“ е много добро попадение. Препоръчвам „Неумолима любов“ на Иън Мъкюън.

  3. astilar казва:

    :)Вилфордесата е уцелила десятката без да познава „казуса“!🙂
    Пиппи, четох за горчивия ти опит😉 Дай шанс на Сандро, когато си готова. На Нева Ми, винаги! Толкова е вдигнала летвата в превеждането, че нормалните преводи ме дразнят. Посредствените въобще не споменавам.😦

  4. вили казва:

    Нова книга за четене… Аз отдавна разчитам на твоите съвети по отношение на книгите. Но да си призная, че малко ме подразни „Къщата на съня“. Може би наистина трябва да й дам още един шанс и с втория прочит да ми хареса повече.

  5. astilar казва:

    Вили, те за това хората са казали, че по вкус и по цвят няма приятели.😉
    Ще продължавам да споделям какво ми харесва, а от там нататък всеки да си носи отговорността.😆

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: