5-ти декември, 0:10 ч., момиче

Posted by astilar on 5, декември, 2008 · 25 коментара 

Днес няколко пъти започвам да пиша и още толкова да бриша след това.

Ми, ей на вълнувам се и се усмихвам, и не знам от къде да започна.

Все от някъде…

–

Плодът е в седалищно предлежание. Планирано секцио за 5-ти декември в 7:30 часа. Ще ме секционира шефката на отделение Патологична бременност в УМБАЛ „Света Анна“. В отделението съм от седмица преди определената дата, обаче, понеже, защото са ми направени всички нужни изследвания и съм в отлично състояние, барабар с разположения в седалищно предлежание плод 😀 , в двата почивни дни (т’ва дето му казват уийййкееенд) ме пускат в домашен отпуск. В неделя вечерта – 4ти декември в 20:00 съм се заклела да се върна в отделението за вечерна проверка, обещала съм също да спазвам инструкциите от 22:00 да не ям и да не пия.

Обаче (постепенно се влюбвам в тази дума), аз не мога да ям и да пия от доста по-рано, щото ми треперят леко кюлотите от мислите за предстоящото събитие.

Към 22:30 се готвя да заспивам (да, бе), но нещо почва лекичко да ме боли корема. Е, нищо, ще мине – викам си, пък и не ме боли чаааак толкоз, че да плача от болка. 🙂 Десетина минути по-късно се сещам, че май не е много редно точно по този начин и точно там да ме боли. Отивам да споделя с дежурната акушерка и тя ми отговаря, че има лекар на етажа, който преглежда пациент в стаите и когато приключи ще дойде да ме прегледа. Сядам си търпеливо на диванчето и чакам. Не мисля, че чаках повече от две минути, а и изобщо нямах усещането, че бързам за някъде. 🙂 Прегледа ме жената (май по-млада от мен) и след прегледа даде няколко кратки разпоредби: „Има 4 сантиметра разкритие. Веднага санитар с количка. Не си събирай багажа, вземи най-необходимото, останалото ще ти го донесат утре.“

От тук натам всичко се случва шеметно бързо. Багажът ми си е събран и без това, заради планираното секцио за следващата сутрин. Сантарката ме качва в количката и носи багажа, асансьор, зала за подготовка. Студено ми е. Треперя. Треперя не, ами направо се треса. Забучват ми система на дясната ръка.

– От страх ли треперя? – питам сестрата

– Не. Треперенето ще се засили.

„Спокойно, спокойно, не е страшно мисля си“ и се разсмивам на отговора на сестрата.

– Не се шегувам, ще се засили. – успокоява ме тя.

Вливат няколко банки с незнайни течности във вените ми. Продължавам да се треса.

–

На операционната маса съм. Мислите ми са спокойни, не ме е страх. Напълно уверена съм, че всичко ще бъде наред, а и лекарите, и сестрите около мен са ми някак симпатични. Не усещам почти нищо, освен дръпването, за което ме предупредиха.

–

„5-ти декември 2005, 0 часа и 10 минути, момиче.“ – чувам над главата си гласът на акушерката, която не ме излъга, че треперенето ще се увеличи.

Докато ме зашиват се запознавам с малкото момиче, което тежи 2,480 кг. и е високо 48 см. Научавам, че вече е събрало 9 от възможните 10 точки в теста на Апгар. И ако ме питат, дали е възможна любов от пръв поглед, категорично отговарям – Да!

–

„Едо, две, три, сега.“ – Така две санитарки ме вдигнаха от операционната маса до количката и след това от количката до леглото в реанимация. Донесоха ми багажа и от там с все още треперещи ръце изрових мобилния си телефон.

– Ало, спиш ли?

– Не, не мога да заспя.

– Момиче е (и съобщавам размери) 🙂

– А кога ще е щастливото събитие?

– Ехо, вече си баща на дъщеря! Добре сме и сега спирам да говоря, защото треперя.

– Целувам те! Заспивай, за да си починеш.

Да, този разговор не е много смислен, но така ми тракаха зъбите от треперенето, че едва ли е било лесно да се разбере какво казвам. 🙂

–

Не заспах. Скоро треперенето престана и се зачетох в Баудолино. По някое време със стъпалата на краката си започнах да усещам студ и помолих сестрата да ме завие. Упойката си отиваше.

–

Днес в чест на празника премерих ръста и теглото на Кремена – 104 см., 15,200 кг. Три години по-късно вече не е седнала 🙂

Публикувано в Изведнъж си спомних, Не човек - а майка, Обичах - обичам, Честит празник!, Puzzle