Камъни


Разказвам за една най-обикновена разходка, в един най-обикновен парк и за най-обикновените ми мисли за камъните. 🙂

Припомних си как преди години след всяко пътуване до море или река се прибирах в София с една (най-малко) торба пълна с камъни. Някои от тях подреждах в саксиите с цветя, други използвах за аквариума, трети носех в чантата си за късмет. 🙂 Последното се случва и до сега, нося малко бяло камъче в портфейла си и друго малко по-голямо в едно „тайно джобче“.

След обиколка на всички люлки и пързалки в онзи ден, Кремена си измисли нова игра. Най-напред се насочи към една статуя в опит да се покатери върху нея.

Неуспехът „да поязди кончето“ насочи вниманието й към друг камък, който вероятно някога е бил фундамент на статуя, а сега е просто голям камък удобен за катерене.

В тази игра бях излишна, поради което се заех да си играя (на свой ред) с фотоапарата наблюдавайки същевременно забавленията на Кремена. Понякога се изненадвам от целенасочеността на действията и бързата промяна на „приоритетите“ в детските игри. Изненадвам се и някак имам усещането, че безвъзвратно съм изгубила способността да откривам (или поне преоткривам) предметите, свойствата им и ползата от тях. За логиката ми на възрастен този фундамент е просто камък, както всички останали, за които ще стане дума в този разказ. Върху фундамента бяха струпани няколко малки камъчета, следа от играта на други деца. Кремена грижливо ги разчисти, т.е. пренесе ги на земята един по един, имаше достатъчно място, за да се покатери, тези камъни не и пречеха, но сякаш искаше да започне своята игра „на чисто“. 🙂 Покоряването на камъка, лесно и без предизвикателства към катераческите й умения, бързо й омръзна.

– Мамо, виж! Това е толта!

– Да, наистина е торта!

– Мого е касива! Аз имам ложден ден!

И понеже на Рожден Ден върху тортата се слагат свещи, Кремена се зае да пренася камъните „почистени“ от фундамента върху тортата. 🙂

Подреди всички с внимание и грижа, сякаш са крехки и могат да се счупят или (недай си Боже) да повредят тортата. 🙂

Точно щях да „паля свещите“, когато тя реши, че подредбата не й харесва. Отново свали всички камъчета на земята и избра само едно, което наистина наподобяваше формата на свещ.

„Запалихме“ я, „духнахме“ я и „ядохме“ торта, след което продължихме разходката из парка.

Компанията ни се увеличи, защото Кремена отказа да се раздели с всички камъни и неизбежно трябваше да вземем с нас един от тях. Малко по-късно…

– Мамо, виж! Това са крака! Може ли да ги пипна?

– Да, крака са. Има и ръце. (И друго има по-очевидно за мен от краката и ръцете.) Може да ги пипнеш.

Кремена докосва съвсем леко краката, сякаш ги гъделичка. 🙂

– Мамо, а къде е главата?

– Ето я, миличка. – посочвам маската.

– Не, мамо, това не е глава! Къде е тя? – следват няколко обиколки около статуята в търсене на главата, отказване и отново – Може ли пак да пипна краката?

Вървим към къщи аз, Кремена и камъка, който тя носи. 🙂 Съгласява се да го пусне чак, когато вече сме у дома. Подреждаме го в банята до други камъни. 🙂 Спокойна е, че е на сигурно място.

Причината, поради която не искам да забравя за тази разходка ми е непонятна. Непонятна, както влечението ми към камъните. Непонятна, както интересът и нежността, които Кремена проявява към тях. Непонятна, както усещането за уважение, за особена далечна привързаност към камъка, който е бил тук много преди нас и който ще остане след нас, за да разказва за една обикновена разходка в един обикновен парк… или за това, че ако има глас, който си струва да бъде чут, то той е гласът на камъка.

Не знам.

Advertisements
Comments
5 Коментари to “Камъни”
  1. вили каза:

    😆 😆 Приличате си в любовта към камъните. А мидички събираш ли на морето? 😉

  2. vilford каза:

    Taзи толта можете да си я ползвате и за следващия рожден ден. 😉

  3. astilar каза:

    Вили, благодаря, че ме подсети за мидичките! 🙂
    Вилфорд, можем за всички измислени рождени дни да си я ползваме 🙂 За истинския, който е през декември – зависим от времето. 🙂

  4. Жени каза:

    Замислих, се колко камъчета имам аз- честно казано не са чак толкова много и са мънички, но всяко значи нещо, и то много…
    Може и да се стори смешно, но си мисля, че е напълно нормално- всеки се стреми да запази спомена за по-дълго, а какво по-трано от камъка. Ти си го казала най-добре: „камъка, който е бил тук много преди нас и който ще остане след нас“ 😀

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: