Как стигнахме до сбогуването


Ралица: Изведнъж заваля.

Астилар:  Не, не се започва така. Изведнъж небето се разтвори и от него се изсипа огромна кофа с вода.

Ралица: Сигурна ли си, че беше кофа?

Астилар: Небето се отвори и от него се изля всичката вода. Така доволна ли си?

Ралица: Не съм. Може ли да продължа?

Астилар: Ъхъм.

Ралица: Обичам да вали, помислих си. Водата измива.

Астилар: Нищо подобно. Уплаши се от дъжда! Страхуваше се.

Ралица: Досадна си. Уплаших се, защото си спомних.

Астилар: Не си си спомнила. Знаеше. Знаеше, че ще протече там, ако завали силен дъжд.

Ралица: Добре де, знаех, че ще протече и какво от това? Можех ли нещо да направя?

Астилар: И ти си досадна. Не, не можеше. Пфуу какво от това? На кого му пука?

Ралица: На мен. Тогава. Вече не.

Астилар: Ха, ха, лигла, кого заблуждаваш? Продължавай да плямпаш. До къде беше стигнала? До нещо мокро май…

Ралица: Преди да ме прекъснеш разказвах за проливния дъжд. Разказвах за това как се обадих на един човек, за да му кажа, че вали и…

Астилар: Ха, ха, овца. Що му се обади? Той да не би да е бил в Африка през това време? Той да не би да не е видял, че вали?

Ралица: Мнооого ме дразниш! Ти за каква се мислиш? За много умна ли?

Астилар: Е, от теб определено съм по-умна. Ама плямпай, че още нищо не си казала.

Ралица: Хукнах, качих се в колата. Валеше силно, почти нищо не виждах в тъмното.

Астилар: Ей, овца си и овца ще си останеш. В такъв такъв дъжд нормалните спират и чакат да премине.

Ралица: Да чакам ли? Невъзможно! Нали знам, че там тече. Нали знам, че там вали толкова, колкото навън.

Астилар: И още повече си затвърждавам мнението, че си овца. Може и патка да те наричам, ако повече ти харесва?

Ралица: Нищо не ми харесва. Дразниш ме, защото не разбираш. Не разбираш колко много и скъпи неща ще плуват във водата и ще бъдат унищожени.

Астилар: Не знам, мен скъпите неща не ме вълнуват и пак повтарям, че си овца. Пардон, патка си.

Ралица: Стигнах до магазина и нямаше изненада – тече.

Астилар: Нещо пропусна май? Каза ли им, че пътьом и почти пред входа си удари колата в един бордюр. Каза ли им, че си счупи фара? Каза ли им, че пукна гумата на колата?

Ралица: Не им казах, ама това важно ли е?

Астилар: Важно ли е? Ха-ха, овца. Тогава им кажи, че можеше и да е по-лошо. Това важно ли е?

Ралица: Ти си овца. Не е, не е важно. Можеше, но не се случи. Това е важното. И…, когато влязох в магазина видях мноого вода. Изненадах се, че няма изненада. Заплаках.

Астилар: Не, не заплака тогава. По-късно…

Ралица: Не си спомням… Награбих някакви кофи и парцали. Безпомощно дребни. Продължаваше да вали… Ами ако на Сизиф му бяха дали да подсушава неперсъхващи локви, вместо да търкаля камък?

Астилар: Хей, самозабрави се! Ти не си Сизиф. Ти си малката кибритопродавачка. Мокра си. Студено ти е. Жалка си.

Ралица: Тогава ли започнах да плача? Когато усетих, че съм мокра и ми е студено, тогава ли?

Астилар: Не, ти можеш да стискаш зъби. Ама то и това е, защото си овца. Подгизнала овца. Черна.

Ралица: Кога заплаках?

Астилар: Нищо ли не си спомняш? Всичко ли искаш да забравиш?

Ралица: Искам, ще ми помогнеш ли да забравя?

Астилар: Точно това парвя, пате.

Ралица: Бях си забравила телефона и Той се обадил на един колега, за да ме намери.

Астилар: Хе, хе, твоят златен мъж, който винаги усеща кога си в беда.

Ралица:  С него не се шегувай, че може да си изпатиш.

Астилар: Да си изпатя ли? Толкова те обича, че не би ми причинил нищо лошо.

Ралица: Аз пък не те обичам.

Астилар:  Шегаджийка. Продължавай!

Ралица: Май от тук не мога да продължа. Ако спра тук краят ще бъде различен.

Астилар: Аз пък мога да продължа. Овца си.  Краят си е край, вече се е случил, просто трябва да го разкажеш. До кога ще ти върша „мръсната работа“?

Ралица:  Да речем – дооо винаги… щом веднъж си започнала.

Астилар: Нахална си! … Дадоха ти телефон, за да се обадиш на „Голямото добрютро“ и да му кажеш, че има вече басейн, вместо магазин. (Което си има плюсовете, ама в зависимост от гледната точка). „Голямото добрютро“ ти каза, че не разбира какви дъждовни приказки му разправяш и подаде телефона на „Дебелото празно“, за да повториш.

Ралица: Спомних си. Спомних си как в отговор на разказа ми „Дебелото празно“ се разсмя и забоботи нещо.

Астилар: Искаше да ти разкаже виц за водата, жената и ръждата. Хм, може би вицът щеше да е смешен, ама ти затвори преди да чуеш финала.

Ралица: Тогава ли заплаках?

Астилар: Малко. Тогава реши, че си тръгваш.

Ралица: А кога заплаках, спомняш ли си? Моля те, кажи ми!

Астилар:  Заплака на следващия ден.

Ралица: Защо чак тогава?

Астилар: Защото си овца. Вече ти казах. Чак тогава се убеди, че не искаш да се върнеш там. Никога.

Ралица: Не казвай никога.

Астилар: Никога.

Comments
One Response to “Как стигнахме до сбогуването”
  1. deni4ero казва:

    🙂 харесвам и двете ви, а ‘дебелото празно’ все така да те разсмива … пардон, разсмива ли казах? така, де, макар че астилар можеше да е по-мека – не патка, а голяма бяла птица, можеше да каже :-*

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: