Проникване в пещерата на спомените*


Отворих вратата – здрава желязна врата, която никой до сега не се беше опитвал да отвори. Дълго търсих ключ за нея, но всички ми казваха, че няма такъв и никога не е имало.

Реших, че все пак трябва да я отворя, защото зад нея е всичко, което търся. Опитах се да я взривя, но тя не помръдна. С обгорено лице и окървавени ръце натиснах дръжката. Вратата се отвори веднага. Значи е била отключена и е очаквала само моето докосване.

Зад вратата имаше някакво помещение, някаква зала или може би пещера.  Тъмно и влажно, но същевременно ведро и спокойно.

Вратата се затръшна след мен. Път назад нямаше. Озовах се сама в тъмнината, но не се уплаших. Извадих свещта от раницата си и я запалих. Виждах малка част от помещението – в него имаше стари снимки и дневници, стари мечти и надежди. Дълго се рових в тях – това беше моето минало и срещата с него ме натъжаваше.

Взех свещта и тръгнах из залата. Беше ми трудно да вървя, всяка крачка напред ми причиняваше болка, но същевременно се радвах, че съм успяла да вляза по-навътре и да се отдалеча от миналото. Вървях наперд със свещ в ръка, без да знам какво ще открия. Подът беше неравен, препъвах се в труповете на спомените, но продължавах. Между спомените имаше и живи, които лежаха и ме гледаха с молба и очакване. Не можех да ги спася. Знаех, че не трябва, защото бяха обречени. А можех, можех поне да им се усмихна.

Сълзи се стичаха по лицето ми, цялата бях в рани, но знаех че мога да намеря това, което търся. А щом мога, значи трябва.

Свещта ми изгасна. Озовах се в пълна тъмнина и за миг се уплаших. Чувах бученето на собствените си мисли – звучаха като море, което всеки момент може да ме погълне. Реших да не бягам от тях, а да се оставя на вълните да ме носят.

Запалих свещта отново и продължих напред. Тогава видях очите, които сякаш искаха да ме изпият. Усетих болка, не в сърцето, не от раните, усетих болка в мислите. „Да, аз им дадох ръката си, а те искаха да вземат и душата ми.“ Това са същите онези очи. Продължих напред, въпреки тях или може би точно заради тях.

Вървях дълго и вече усещах как умората прониква във вените ми. Силите бавно ме напускаха, а не знаех още колко имам да вървя. Свещта ми догоря и мракът отново ме обгърна. Усетих студа и ми стана страшно не на шега. Може би и аз бях обречена, може би бях минало, труп… Може би отдавна трябваше да се откажа и да си избера по-лек път? Бушуваше буря и морето от мисли се мяташе яростно, блъскаше се в скалите и се разбиваше на хиляди малки мислички, които също търсеха своя посока. Къде съм аз? Тук в мрака. Да, това съм аз. Значи все пак се намерих след дългото лутане. Сега, дори и да умра ще знам, че болките не са били напразно.

Изведнъж, съвсем близо до мен видях светлина. Пламъче на свещ трепкаше радостно. Не съм сама, вече не съм сама и може би ще оцелея. Протегнах ръката си и не усетих болка. Страхувах се по-малко и можех да продължа да вървя. Другият също протегна ръка и усетих топлината на усмивката му. Ще продължим, ще се спасим. Аз спасявах себе си и него, а той спасяваше себе си и мен. Вървяхме напред, водени от мъждукащото пламъче. Вече съвсем не ми беше студено и не ме беше страх. Нямаше трупове, нямаше изпиващи очи. Препъвахме се в камъни и пропадахме в пропасти, но все успявахме да се спасим. Не усещахме болката от раните си и вървяхме напред.

Ето я! Ето я вратата, но не онази масивна врата от началото, а другата – вратата край, зад която е светлината.

Успяхме, оцеляхме и вече не сме сами.

Не, не искам да спя. Искам да гледам слънцето, което озарява моето съзнание.

Post scriptum: * Заглавието измислих двадесет години по-късно.

Това, което най-много харесвам в текста е употребата на минало време. Ако го пишех днес, пак в минало време щях да го напиша.

Да, пълен е с клишета, наивен е, но вероятно по онова време и аз съм била такава.

Не помня.

Comments
One Response to “Проникване в пещерата на спомените*”
  1. вили казва:

    Миналото е в нас и ние сме в него. Тази статия отново го доказва.😉 „Успяхме, оцеляхме и вече не сме сами“. Колко е вярно и за момента.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: