Това е разказ с продължение.

През следващия месец говорех и се виждах с него (във връзка с работата) по-често, отколкото с мъжа си.

Хлъц. ;)

(Да, в тази история има и други герои.)

Имах работа, която ми даваше възможност за изява и развитие (каквото и да означава това :) ); имах си мъж, с когото се чувствах добре; имах си приятели и си мислех, че всичко, което имам е достатъчно, за да се чувствам доволна от живота.

Не знам кога точно настъпи промяната в мислите ми… може би по време на лятната отпуска, която както обикновено прекарах на брега на морето. Мястото беше къмпинг „Смокиня“, а компанията семейни приятели, чиято дъщеря тогава беше на почти три години (толкова, на колкото сега е Кремена). И до днес наричам София (малкото момиченце) „моето Вдъхновение“. През двете седмици бяхме почти постоянно заедно, а за всеобща изненада най-много време прекарвах със София. Палаво дете с характер! Страхотно се разбирахме с нея! Родителите й се изненадаха колко послушно дете може да бъде, а аз се наслаждавах на любовта, която получавах от нея. :) Та, моята приятелка София ме накара да се позамисля какво ми липсва и да се запитам защо трябва да променя нещо в живота си. :)

Как, обаче изобщо нямах представа.