Дали защото е поп, дали защото е каро, дали защото искам да забравя, дали защото… ми е трудно да разкажа.

Извиквам на помощ Тетрадките и от тях изскача една „Отварачка за консерви“ от Виктор Лану. Изскачат много спомени, от които в усмивката ми отново се прокрадва тъга.

15 юли 1994

Моят въпрос има два възможни отговора – 1. Всичко е много сложно и необяснимо; 2. Всичко е много просто и естествено. Все още не мога да подкрепя нито единият от двата, но си струва човек да опита да прецени разните „за“ и „против“.

Това, което ме накара да погледна към тези два варианта е онази пиеса „Отварачка за консерви“ – двама души/ двама мъже живеят заедно – скрили се в бункер от бедствието настъпило на земята. Не могат да променят убежището си, защото чакат да премине опасността. Напомня за Бекет – очакване, което уж има причина, но всъщност е безсмислено. Двамата са различни по характер, имат различни интереси, различно мислене, различен интелект, различно МИНАЛО. Всеки по различен начин разбира и приема причините за НАСТОЯЩОТО им съжителство. Всичко това е естествено, всичко е нормално и общоизвестно. Жан и Жак се опитват да оцелеят и оцеляването всеки от тях разбира по свой начин. Всеки от тях пречупва мечтата си за БЪДЕЩЕТО през собствените си възгледи. За всеки то е предопределено от миналото и неизбежно трябва да премине през настоящето. Тук бъдещето се усложнява, но струва ми се, че това е само привидно.

Хората са устроени така – зависими са.

От какво, обаче е продиктувана идеята на Жан и Жак да се слеят в един човек? За по-умният това е начин да реагира срещу опасността, единсттвената му възможност да оцелее е да „погълне“ другия. За другия (и не го наричам по-глупавия) е просто следване на по-силния, отстъпване пред страха от самотата. Може би ключовата дума е самота? Възможно ли е тя да бъде разбрана само от човек, който вече е търсил отговор на въпроса какво е самота? Възможно е аз да съм такъв човек и това да е причината да твърдя, че всичко е много просто. Такъв човек е и един мой приятел, с когото си говорихме за пиесата, но според него да приемеш самотата не е никак просто.

С какво моята гледна точка се различава от неговата?

Двамата – Жан и Жак – стават един човек. Виктор Лану е създал прекрасни комични ситуации, за да „обясни“ това еднство. Жан и Жак не се променят, защото миналото не може да се промени. Само се опитват да преодолеят по-безболезнено настоящето. Не успяват да преодолеят самотата, която ги въвлича със своята неизбежност, води ги към своето вечно съществуване, което не зависи от обкръжението.

Какво означава едно временно съвпадение или разминаване на мненията на двама души с 20 години разлика във възрастта (аз и моят приятел)? Има ли изобщо разминаване или това е естествената разлика в миналото на всеки от нас, която диктува движенията и мислите ни?

П.П. 14 години по-късно – В тъгата се прокрадва усмивка. На онези въпроси вече съм си отговорила. Сега има други. Какво се случва с героите след 14 години? Поп Каро избра сложността на самотата и потъна в нея. Дали е жив и здрав? Къде е? Да го потърся ли? И ако го намеря, какво?

П.П.П. „Отварачка за консерви“ е представена за първи път на българска сцена в Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен на камерна сцена „Слави Шкаров“. Незнайно защо сайта на театъра е пропуснал да спомене заглавието на спектакъла в репертоара си. Още по-незнайно защо не е споменато името на камерната зала. Не, няма да му туря пепел. Небрежно, случайно и по невнимание се опитват грубо да зачеркнат спомените ми. Тц. Помня, всичко помня.

П.П.П.П. Вили, от Сливен тръгва и моят път :) От книжарницата под часовника, тръгваш по павирания площад и си на крачка от бряста :)