Добро утро! (демек) :) ми казва един чичко преди около час.

Отговарям му аз и тъкмо да си хвана пътя, той продължава:

- Plovdiv? Размахва ръце и върти очи въпросително.

Разбрах веднага какво ме пита, но минаха секунда – две, докато анализирам странносттите на изразяването му. :) Отговарям му на чист ингилизки със старзагорски акцент къде е аджеба пътят за Пловдив. :) Даже го посъветвах да не чете табелите, за да не се загуби (това последното от личен опит го знам) :) Лесно му се стори обяснението, а и май почувства облекчение някакво, че се разбираме на езика му, защото престана да размахва очи и да върти ръце. :) Реши спокойно да разгледа магазина и да ме поразпита по-подробно за разни неща из него. След около десетина минути бърборене, тенкю и гуд бай, се отправя към изхода. На крачка от вратата, обаче прави рязко обратен завой.

- Excuse me, … the toilet?

Не го разбрах от първия път, но все пак навреме схванах и помолих един колега да му покаже къде е сервизното помещение. :) Докато го чакаме да излезе се шегуваме, че от пътя за Пловдив тръгнахме, а да тоалетната стигнахме. :)

Тенкю и гуд бай и отново се отправя към изхода. Вече съм обърната с гръб и имам намерение най-сетне да продължа работния си ден, когато един колега ме спира: „Чакай, чакай, той пак се връща!“

Този път аз започвам да въртя очи. :P Визитка имам ли пита човекът. Нямам. Още петима колеги са с мен, карам някой от тях да даде. Не помръдват, поради което и ръце започнах да размахвам, за да разберат, че не ги моля, а настоявам! Последва предложение от тяхна страна да отворя чекмеджето, където си държат визитките и да извадя произволно една. На лотария да си играем искат. Имам един изключително убедителен поглед, който ми е много полезен в такива моменти. :) Не се налага да говоря, само „вадя“ погледа и ингилизина получава пет визитки. :) Пак тенкю и пак гуд бай. Проследявам го с поглед до изхода и най-сетне преминаването през вратата е успешно. :)

Поредният ден, който започвам с усмивка. :)