Той каза в един зимен ден:

Какво ли не прави от човекът петъчната вечер…

Връщах се от дублаж в нощна София…, с поразмътена глава от петчасовото ходене след чуждите думи …
Идващият студ беше изгонил зажаднелите за празник… и празните улици сякаш си почиваха от хора и автомобили…

Вървях и мирисът на студ и нощ ме обля със спомена за някоя друга студена нощ, профучала край мен незнайно кога.

И някак неудобно се почувствах… овъртолил се в предметния свят край мен…

Как ли се мечтаеше?

Не … Не за лъскави нещица, не…

А за онова, от което очите блестят…

И се диша толкова леко и безпаметно…

… Как съм забравил… толкова време… прахът да полепне… как съм забравил?

… Вдигнах глава към мастилото на небето … и продължих заедно с вятъра…

… Какво ли не прави от човек петъчната вечер…