В отговор на Георги Фурнаджиев

Днес отново се разхождахме в зоопарка. Всяко посещение там е различно от предишното.

Още от входа Кремена си познава маршрута. Знае край кои животни минаваме и стои на разстояние от клетките, така че не се налага да тичам по баира, за да я догонвам. (Ура!)

Лъвът е в една закътана алея с каменни стълби и плочи по пътя. Кремена търчи към него и пак е възторжена: “Отиваме при мъв! Ела, мамо!” Мама върви след нея, но не е ентусиазирана. Нещо сякаш й тежи.

Днес моят приятел лъв изглежда така.

Само една снимка му напарвих. После си говорихме. Какво ми разказа не мога да пресъздам. Кремена следеше разговора ни като тенис мач. В пълно мълчание и неподвижна. Нямам друга такава случка.

- Красив си, много си красив! Защо си тъжен? Самотен ли си? Нея вече я няма. Искаш ли да те гушна? Тъгата побеждава силата на мускулите, но силата на духа побеждава тъгата. Да останем ли с теб? Тогава, довиждане. Ние те обичаме! Да и ти ни обичаш, но нея я няма…

Продължихме натам, за да го оставим сам с тъгата му. Кремена искаше да се върнем, но днес не намерих сили. Знам, че ще се върнем, но този самотен лъв ме боли. Тихата тъга в очите му не излиза от мислите ми.

Приятелю, с нищо не мога да ти помогна. Мога само да те обичам, но аз не съм тя… и съвсем не е същото.

П.П. За потвърждение попитах и служителите в зоопарка. Лъвицата е починала през зимата. Лъвът е самотен.