Atonement

Гледах филма снощи и ми хареса защото:

Не предизвиква еднозначна реакция;

Личи си (търсен според мен ефект), че историята е измислена, а не “по истински случай”, което ме накара да възприемам филма някак по-скоро от естетическа гледна точка, отколкото като “житейска драма”. Допадна ми уловеното различие, самоувереност и дързост в поведението на героите в сцените от “неслучилата се” история. Особено много ми хареса, че “това, което би могло да се случи, ако не беше отправено несправедливото обвинение” е разказано не от героите на неслучилата се любов, а от “виновника” за неслучването й. Кавичките тук не са случайни. :) Моят прочит е, че тази любов нямаше да се случи в реалността. Случи се в разказа за изкуплението на вината. И в този смисъл вина всъщност няма. Объркано май звучи. :) Едно дете, превърнало се естествено в девойка и жена, през целия си живот изпитва вина за своя постъпка разрушила любовта на сестра й. Разрушила любовта, която нямаше да се случи в реалността, но се случи в разказа за изкуплението.

Има красиви кадри - лица на хора и вода. Има и грозни картини, например тези от раните на войниците. Този контраст завъртя в главата ми мисълта, че съм благодарна, за това, че съм се родила и живея в мирно време. И дано така да продължи.

Авторите “не бързат за никъде”, което съвпадна с моментното ми настроение през последната вечер от long weekend-a.

Саундтракът - влюбена съм в онази мелодия, която придружава решителните стъпки на Брайони с акомпанимент от звука на клавишите на пишеща машина.