Ура!
Този път не беше импровизация. Вчера си говорехме с любимия, че ако днес не вали ще отидем отново до село Средногорово.
За радост денят е с преобладаваща променлива облачност 
, което предполага, че след като си изпием кафето можем да яхнем магарето и да отпрашим в познатата ни вече посока. Има едно малко допълнение към компанията. Малко на възраст, но огромно по значение.
Отново спряхме за кратка разходка в Казанлък. Минахме покрай магазина за мъниста, този път без да вилизаме. Край витрината му прекарахме доста време
- Мамо, виж, виж!
- Харесва ли ти?
- Красиво! А това? Виж, мамо!
Така де, на кого да прилича детето? На гората ли? Баща й се забавлява с нас и се радва на радостта ни.
Продължаваме напред към Средногорово. В предишния разказ не споменах, че подминамайки една от къщите в селото, любимият ми отбеляза, че му харесва. А аз му отговорих, че се дава под наем.
- Е, как пък разбра?
- Имаше табелка до вътрешната врата с една звезда.
- Сигурна ли си?
- Върни се, за да ти я покажа.
След този отговор вече беше сигурен.
Днес лесно намерихме къщата. Потропахме на входната врата, никой не се обади отвътре. Отворихме я и влязохме в двора. Кремена се почувства свободна и се затича по стъпалата към поляната. Баща й тръгва към съседните къщи, за да разпита кой е собственика. През това време ние гледахме през прозорчето на приземния етаж и бяхме много доволни от видяното.
- Харесва ли ти къщата, Креми?
- Да-а-а-а!
Разбираме къде живее собственика и отиваме до там. Дъра- бъра, казваме, защо сме тук. Връщаме се отново при “нашата” къща, за да изчакаме госпожата с ключовете. Кремена влиза в двора, тича и се смее. Слиза и се качва по стълбите, след това отново и отново.
- Искаш ли да влезеш в къщата?
- Да-а-а!
Ключовете си бяха на вратата, госпожата само ги завъртя, за да ни отвори. Разгледахме къщата. Харесахме я й тримата. Наехме я. За сега само за четири дни в края на април.
Краят на пътя се очертава като начало на едно откритие, случайно, но приятно откритие.
