Започнах да я чета снощи с идеята, че ще продължа чак след като довърша „Артър &Джордж”. Да, ама не стана така. :) До полунощ бях прехвърлила средата, а сутринта станах с час и половина по-рано от обичайното, за да дочета романа.
Мислех, както често правя, да публикувам няколко цитата от книгата. Препрочетох ги, обаче тази вечер и си дадох сметка, че извадени от контекста ще бъдат по-скоро във вреда на бъдещите читатели.
Трудно се пише за такъв роман. Поне на мен ми е трудно, защото предизвика противоречиви чувства. Но и трудно се мълчи за такъв роман. По същата причина.
Впечатленията ми (не съвсем осмислени все още) са, че Теодора е разказала нарочно в 7 части за деца, които растат без любов. Седем (осем са) деца, които се чувстват нежелани и отхвърлени. Деца, които преждевременно са пораснали, защото трябва да се грижат сами за себе си, а често и за родителите си. Деца, които не са имали детство с игри, играчки, банан и шоколад, макар и в малки дози. Деца, чиито майки не са ги гушкали, за да се избавят от среднощните кошмари. Деца, чиито бащи се считат за неудачници или успели виновни. Деца, които не мечтаят, защото се борят за оцеляване. Деца, чиито родители се мразят взаимно, за да оправдаят нещастието си. Деца, чиито родители изпитват силно само едно чувство – самосъжаление. Деца, които са обвинени… за това, че са заченати и родени.

Изгубеното поколение на родените през 1990 година. Наричат я началото на прехода.
Тогава съм била на 18 години. Точно толкова, колкото ще навършат през тази година онези деца.

Разказът е краен, умишлено са преекспонирани грозните взаимоотношения между хората. Омразата ражда омраза. Безразличието се отразява в безразличие. Мъката се излива в любов към единствения човек, който изслушва думите ти. Любовта е връхлетяна от омраза, когато пожелае да бъде освободена. Обречената любов на изгубеното поколение. Децата, които са обречени да се чувстват нежелани, но трябва да продължават живота си въпреки това.

Тези деца един ден ще бъдат родители. И тогава какво? Ще отмъщават или ще бъдат благородни? Ще дават ли любов, ако нямат запаси, от които да черпят? Или ще продължат да бъдат нещастни и да предават нещастието си от поколение на поколение?

Първоначално се възпротивих срещу крайната гледна точка на Теодора, срещу обобщаването и подвеждането на всички от това поколение под един знаменател. Възпротивих се срещу отсъствието на искрица надежда, срещу отсъствието на възможност за поемането в посока, различна от водещата към трагедия. Но след това си помислих, че да си българин е занимание страхотно :) , ако не те шибне мухобойката по тиквата, за да се замаяш поне за кратко, ако не ти отвъртят поне един шамар на ден, ами няма да се замислиш. Ще си пееш твоята песен, ще си говориш без да слушаш и … ще си лаят кучетата, докато кервана си върви.

Нужно ли е детето ти да убие или да бъде убито, за да вдигнеш очи от себе си и да погледнеш към него?

Нашите деца са заченати, родени и отглеждани с любов. Надявам се и вярвам. Но има и такива, които не са. Не изоставени, а отглеждани в семейство на родители, които са изпълнени с омраза един към друг, изпълнени с ненавист към себе си и околните.

Децата са невинни и заслужават да имат детство. Заслужават да гушкат татко и мама, да им разказват и да слушат техните разкази. Заслужават да бъдат обичани! Тези деца, които са родени след годината нарочена за началото на прехода заслужават да не бъдат нарочвани за виновни и отговорни сами за себе си.

Вик! Крясък!

Мамо, маменце, не искам татко да те нарича курва. Да, знам тази дума от другите деца.
Тате, татенце, не искам мама да те нарича нещастник. Да, знам тази дума от другите деца.
Обичам те,  мамо!
Обичам те,  тате!
Обичам ви!

Марсианците няма да спасят България. Ще я спасят родителите, които обичат децата си. Родителите, които разговарят с децата си. Майките, които обичат бащите. Бащите, които обичат майките. Родителите, които обичат, грижат се и възпитават децата си.

И сега си измислям нова игра от онези, които не обичате, защото сте личности разграничаващи се от масата. Измислям си малко по-различна игра :) Предизвиквам Петър (на когото и през ум не му е минавало, че могат да го измъчват така :) извинявай, батко, ама си роден на същата дата като мен и сърце не ми дава, да те оставя да си подсвиркваш безгрижно :) ) Предизвиквам Станислав (защото е във възрастта на изгубеното поколение, а аз уважавам личното му мнение), Предизвиквам Муниконтин (добре си дошла :) ) Предизвиквам hazelnuts , защото без нейната намеса нямаше да има ни четене, ни писане:) ) Предизвиквам ги да прочетат „Майките”, ако искат, разбира се и да коментират в техните блогове, ако искат, разбира се. А след като прочетат и коментират, ако искат, разбира се, да предизвикат следващите да четат. По този начин разказът на Теодора ще живее. Въпреки и заради противоречивите ми мисли, бих искала да удължа живота му. Заглавието, което е избрала Теодора е само магнит. Романът е за майките, бащите и децата. За всеки един от нас, който живее тук. За всеки един от нас, които заради и въпреки раждаме и отглеждаме децата си тук. Обичаме децата си тук. (А ако все пак пожелаете да четете и коментирате, ме „линквайте“ не като велик родоначалник :) , а за да следя разговора, който ще бъде интересен.)

Обичам те, мамо!
Обичам те, Креми!
Обичам те, тате!
Обичам те, Креми!

Обич. Повече от любов, защото сме заедно! Строим си кули. Може да ви се струват въздушни, но няма да ви е лесно да ги съборите, защото тримата заедно ще устоим.

Теодора, това е моят разговор с твоя роман.

Благодаря ти!