Малцина правят тази тънка разлика.

Запомнила съм две лъжи на този ден през годините на които се вързах и много, ама много виках на “изобретателите” им:

1. Около 1987-ма – “Другарката Мандаджиева те вика в учителската стая.” Тръмбовам от партера до третия етаж по стълбите. С изплезен език пред учителската стая, моля другрката М. да излезе, щото искала да говори с мен. Излиза жената и хем ми се радва, хем ми се чуди. “Добър ден, искали сте да дойда при Вас.” Усмихната е – “Не съм те викала, но добре си дошла”. Моля за извинение и хуквам по коридора.

2. Вече имам мобилен телефон (с размерите на тухла четворка). Вероятно време на действието около 1999 . Живея в София, в оназ квартира (таван) на Борис и Солунска. Ставам сутрин в 5 ч., ходя на работа до 13 ч., придирам се и спя до началото на вечерните спектакли. Обажда ми се на 1 април (кой да знае коя дата е) един колега на сестра ми. Кахърно звучи и казва – “Ела, че тук нещо се случи със сестра ти, докато пресичаше Раковски”. И без това съм вече стигнала до Витошка, та бързо притичвам до входа на НАТФИЗ, където широко ухилени ме чакат сестра ми и двама нейни колеги. Крещя през сълзи и като ме виждат, че плача им замръзват усмивките. Питам ги, знаят ли какво ми е минало през главата за тези минути. Доста време им отнема да ме успокоят, да спрат сълзите, не гнева. И сега, докато разказвам за онзи ден се разплаках. Питайте Благовеста, Живко и Крум, дали ще посмеят да ме излъжат днес. Страът ми взе техния.

Вчера се пошегуваха с мен. :) Звъни ми любимият ми шофьор и пита: “Може ли някой да ми донесе документите?” Аз го чакам, за да не закъснеем за среща в Кърджали. Изтръпвам на полу-педал да тръгвам с красноречието си да избегна КАТ-аджийски акт. “Къде са ти документите, Дидко?”

- “На бюрото или етажерката.”

Намираме ги. “Къде да ги донесем?”

- На “Отец Паисий” и “Ботев”.

С документите в ръка, готови да защитим грешния Дидо, тръгваме към изхода. Там Дидо с широка усмивка ни пресреща. “Благодаря ви, че реагирахте така. Мога да разчитам на вас. Честит първи април!”