Благодаря ти, Ани!
Това се случи в събота. Ще се опитам да го разкажа, но преди да съм започнала знам, че ще ми е трудно. Разказвам първо впечатленията си от чутото и видяното, а след това и по-сетнешните ми разбъркани мисли.
Уговорих се с колегите в единия от магазините да отида при тях, за да си говорим по работа. Замотах се и закъснях.
Влизам в магазина и виждам, че едно от момичетата го няма, а другото е с вид на седнало върху таралеж. Преди да попитам ми разказва: „Имахме инцидент. Дойде една клиентка с детето си, ето там е количката. Още като влязоха Ани я попита – спи ли малката, ама защо така й е увиснала главичката?”
Ани е майка на петгодишен мъж.
Клиентката, майка на детето го поглежда и изпада в паника. Сеща се, че имала в чантата много отдавна едно хапче lexotan, което сега липсва.
Опитват се да събудят малката, но тялото й е напълно отпуснато. Ани ги товари в колата й тръгват към „Бърза помощ”. По пътя клиентката казва, че не иска в „Бърза помощ”, а в частна клиника. Отиват в такава, но няма дежурен педиатър!?!
В „Бърза помощ” щом виждат детето го грабват и без обяснения му напъхват сондата в носа. То повръща, плаче и се съпротивлява. Майка му пищи. Ани я изнася извън залата и държи детето, докато вливат активен въглен в стомаха му. Майката казва на Ани „Ама в Америка не е така, преди да предприемат действие ти казват диагноза и те питат, дали си съгласен да предприемат еди какви си мерки.” Час след интервенцията детето е добре и излизат от „Бърза помощ”. Връщат се при нас.
Пуша пред магазина и виждам пристигащата кола на Ани. Един сладур се подава през отворения прозорец на колата. Слизат и Ани поема, и носи детето в магазина, слага я на един диван и я гушка, докато майка й прави това, за което е дошла преди два часа. Приключват бързо и си тръгват. Ани носи малката до изхода. Дава ми целувка и усмивка. Майка й смотава „Благодаря. Колко ви дължа за услугата?”. Нищо, естествено!
От тук започват моите разбъркани мисли. Толкова разбъркани, че не знам, откъде да захвана… Малката е с месец по-малка от дъщеря ми. Симпатяга Жената, която й е майка е с поне десет години по-голяма от мен. Жената със съпруга си е живяла в Америка. Сега са тук в този малък и …… град, където кой какво прави знаят всички. Моите въпросителни са доста. Lexotan се изписва от лекар при наличие на сериозни психологически и неврологични проблеми. В аптеките не би трябвало да го продават без рецепта. Ако държиш в чантата си едно хапче и твърдиш, че е там отдавна, защо си спомняш за него? Защо возиш в количка здраво дете на 2 години и 4 месеца? Защо не надничаш, за да видиш как е и какво прави, докато буташ количката?
Знам, че никой не е застрахован от белите, които могат да сътворят палавите детски ръчички и крачета. Това, обаче не е оправдание.
Не готови ли сме. Въпросът е – заслужаваме ли да бъдем родители?
26, март, 2008 at '4:22 pm'
Надали някой може да отговори на всички тези въпроси.Наскоро си дойде моя приятелка живееща в USA. Всеки път когато децата си играят тя неволно започва да ми разказва и споделя какво е научила в училището за родители което посещава всяка седмица.Отначало се дразнех,но постепенно разбрах идеята и започнах да попивам всяка дума. Всеки един от нас може да бъде добър родител, но понякога е нужно някой да ти покаже правилната пътечка – как да изслушваш и уважаваш малкото си дете, как да го направиш пълноценен човек, вярващ в себе си, а НЕ както нас ни учеха -всички сме еднакви и равни, а ако си малко по-различен си набелязан за лош и още куп социалитически глупости.
26, март, 2008 at '6:45 pm'
Хапчето би трябвало да е в опаковка трудно отваряща се от деца.
А за другите въпроси, при положение, че майката взема лексотан, значи, че си има проблеми… и оттам обяснение на станалото. По мое мнение.
27, март, 2008 at '5:37 pm'
@ Leona – На добър час в блогването!
Едно е на какво ни учеха, а съвсем различно какво ни научиха. 
Това, обаче е друга тема. 
@razmisli „Би трябвало“ е точно казано. А защо не е? Майката е взимала лексотан преди повече от година. Поне така твърди…
27, март, 2008 at '6:21 pm'
Една година без ревизия на чантата – но въпреки това знае, че лексотанът си е там
Не знам как да го обясня… Но от друга страна той е успокоително, а според реакцията на майката ми се струва, че сега е в другата крайност.
27, март, 2008 at '7:03 pm'
Браво на Ани! За пръв път живота ми е спасил дядо ми. Родила съм се с жълтеница и са искали да ми вливат системи. Дядо ми е забранил (той е хематолог, а на всичкото отгоре и педиатър). Впоследствие се оказва, че в системата има някакъв коагулат, който е щял да ми запуши вените и до там. Когато порасне детето, трябва да му разкажат за това – само човек, на когото се е случило това, може да оцени истинското му значение – ама наистина истинското му! Защото всеки разбира какво означава да се спаси човешки живот, но, когато ти се случи лично, усещането е много по-силно и различно. А майката вероятно дълго време е чакала това дете, да са щастливи и двете, и всички майки! Всичко друго се оправя.