От блога на Trinitty, преди няколко дни попаднах при Сандрин, за да си вземем сбогом. Така се оказа. Взехме си сбогом без да сме се познавали… това са блоговете.
Последният пост на Сандрин ме развълнува и ме накара да се размисля за разни неща… от живота.
Сандрин е на 35, живее със съпруга и дъщеря си. Страда от депресия, която не е настроение, а болест. Очевидно в тежка форма, защото това не е първият й опит за самоубийство, но е успешният. Нормално е да се натъжавам, когато прочета, че някой е решил и е успял да сложи сам край на живота си. Далеч съм от мисълта да разсъждавам тук за причините, които могат да доведат човек до взимането на подобно решение.
Ако изключим декларираното през тинейджърските ми години желание да сложа край на живота си, никога не съм мислела да прекрача по този начин линията между живота и смъртта. От тази гледна точка и следващите разсъждения са по-скоро теоретични.
Как се сбогуват със света хората, които са решили доброволно да го напуснат? Някои оставят предсмъртни писма, няколко надраскани набързо думи или по-дълги, в които се опитват да обяснят причините за решението си. Други оставят на видно място любим предмет, с който обикновено не се разделят. Трети не оставят никакво обяснение, не се оправдават и извиняват, просто прекрачват прага.
Колко ли близки е чувствала читателите на блога си Сандрин, за да реши именно на тях да съобщи решението и да се сбогува със света? Как се чувства читател, който посещава всеки ден нечий блог и си мисли, че познава автора му, четейки предсмъртното му писмо? И както казва Тринити – Как можеш да реагираш в такъв случай? Да крещиш срещу монитора – „Не, не го прави!“. Да напишеш в коментар – „Надявам се, че това не е истина.“ или шега „За къде заминаваш и кога ще се върнеш?“ Към днешна дата коментарите към последния пост на Сандрин са 224, ако добавим и този – 225.
Довиждане от мен. 
и до нови срещи, надявам се – приятни.
