Превод на този пост.

„Пролог” … Написах този пост вчера, но нямах смелост да го публикувам. Първата ми мисъл тази сутрин беше да го изтрия. Поради липса на време го отложих за след работа. Ето, че приключих работния ден и пръстите ме сърбят да го изтрия… Но все пак с трепереща ръка избирам бутона „Публикувай”…

Да говоря, да критикувам, да губя търпение, да давам идеи и мнения, да се смея, да се забавлявам, да се наслаждавам на живота, да плача и викам… Нямам проблем, способна съм. Но щом дойде време за изразяване на тъга или състояние на „неразположение”, както в точно този момент – невъзможно! Завиждам ви, читатели мои, които можете толкова добре да изразявате тъгата си. Завиждам ви, приятели, които ми се доверявате и споделяте с мен живота си. Завиждам ви, че сте способни на това, за което аз нямам дарба.

Завиждам на тези, които са като руски планини, както се казва. На тези, които мигновено могат да преминат от състояние на благоразположение към състояние на войнственост. На тези, които разказват вицове, за да се залеят в сълзи след това. На тези, които може би, въпреки известна липса на контрол разголват душата си без дори да се опитат да се защитят. Завиждам на тези, които са като отворени книги, на тези хора, които не могат да скрият нищо от своята истина.

Имам дарбата да си давам вид на човек, който винаги е добре. Дарба, заради която често чувам: „ Vegekat, тя е винаги усмихната!” Дарба, поради която не си давам сметка как действително се чувствам. Дарба, заради която никой не ме познава каквато съм. Дарба, заради която се затварям и подреждам всичко в дъното на чекмеджето. Дарба, заради която мразя да крещя, но и дарба, която ми пречи. Дарба, която ненавиждам и която се опитвам да подтисна…