От понеделник до петък не спира да звъни. Започва сутрин преди началото на работния ми ден и продължава доста след края му. Не, започва преди и спира след края на работното ми време, което удължава с най-малко четири часа работния ми ден. В събота и неделя пак звъни, по-рядко, но звъни.

В неделя около 4 следобед съм в банята. Пак чувам звън – започва, повишава тона, крещи и спира. Така три пъти поред през интервал от няколко секунди. Не, няма да изтичам мокра и да отговоря! Който и да звъни, каквото и да има да ми казва, не го очаква любезност от моя страна. Продължавам процедурите под душа, но вече съм по-забързана. Чувам, че звъни телефонът на мъжа ми. Той спи (не го е срам в неделя следобед :) ) и не се трогва от звъна. Малко по-късно разпознавам сигнал за получено съобщение на моя телефон. ОК, явно е спешно, забързвам още повече. Замятам глава, за да избърша косата си и в бързината не премервам разстоянието до ръба на ваната. Заплаквам безмълвно от болка. Излизам от банята и грабвам мобилния телефон – 3 неприети повиквания от Мама, 1 съобщение: „Къде сте? Обади се, искам да те питам нещо.“

Плача тихичко, боли ме главата. Звъня на мама и с тих, спокоен глас казвам: „Какно има, мамо? Бях в банята. Чух, че телефонът звъни „на пожар“ и в бързината си ударих главата. Кажи, какво искаш да ме питаш?“ Едва сдържам сълзите си. Майка ми е смутена от спокойния ми тон.

„Каква лютеница купуваш на Креми?“ (Честно! Това е въпросът, заради който през следващата седмица ще ходя с по-тежък слой фон дьо тен и с табелка „не съм жертва на домашно насилие“.)

Хора, имайте милост! Използвайте умерено телефоните си, като средство за комуникация.