Прибирам днес малката от яслата към 7 вечерта. Вече е тъмно и няма много движение по улиците (предимство на извънстоличен град). Карам по една улица, която наподобява Цариградско шосе, но в провинциален вариант, поради което разрешената и възможна скорост е 40-50 км./ час. Изведнъж пред колата изскача футболна топка. Толкова близо, че не мога да я избегна. Набивам спирачки и въпреки това минавам върху нея. Отбивам веднага в дясно, колата зад мен (слава Богу на достатъчно разстояние, за да не се превърне в колата в мен) също набива спирачки. Виждам, че в нея също се вози дете. Слизам ядосана, абсолютно импулсивно настигам топката преди десетинагодишния й собственик, който също като нея излита внезапно на улицата. Хвърлям топката в колата, през това време децата се вече 6 – 7, гледат изплашено и обясняват, че не те са я ритнали. Вадя лист и молив, написвам мобилния си телефон и казвам, че за да я върна трябва да ми се обади някой от родителите им. Чува се коментар – “Ама нямате право да я взимате, моя си е, 25 лева съм дал за нея.” Отговарям – “Да нямам право и ще я върна. Да ми се обадят родителите ви.” Качвам се вече в колата, когато най-голямото от хлапетата ме пита “Какво се правиш на важна, ма?” и ме псува през зъби. Петнадесетина минути по-късно вече сме вкъщи и мобилният звъни. Детски глас ми обяснява, че съм взела една топка и трябва да я върна. Отговарям му, че ще го направя, ако ми се обади баща му. Въздишка и край на разговора. След още половин час телефонът отново звъни. Този път гласът е женски и разговора започва отново с – “Взели сте една топка… – останалата част перефразирам.
- Да, взех една топка, заради която щях да се забия в мантинелата.

Пауза. – Ами, за това има ограничение на скоростта и когато се минава край квартала се кара бавно.

- Госпожо, ако не карах с 40 км. изобщо нямаше да мога да спра и нямаше да мина само върху топката. Освен това возех детето си! Знаете ли изобщо какво правят децата ви?

(Смущение) – Няма къде да играят. Такъв ни е града. Не мога да ги държа все затворени вкъщи.

- Така е, но… Днес имахме късмет защото бях аз, утре може да е друг, който да не може да спре!

- Знам, знам, но какво да се прави.

Уговорихме се къде да им занеса топката утре.

Какво да се прави? Например да се гледат децата и да не се оставят без надзора на възрастен, особено когато са налице рискови фактори и предпоставки за възникване на инциденти, застрашаващи здравето и живота им.

Въпросът: Знаете ли къде е детето ви? да се напише на билбордове, за да се сещаме за него и да си го задаваме от време – на време. Отговорност за децата си носим ние – родителите. Всички други само помагат за възпитанието. Прехвърлянето на тази отговорност на учителите е само оправдание за егоизма ни и няма да изчисти съвестта ни, ако нещо се случи. Да престанем да обвиняваме другите за всичко лошо, което ни се случва и поне малко вина да намерим и в себе си.
Не само изоставените деца на България имат нужда от грижи. :(