В момента си играя на нещо като административен мениджър. Фирмата, в която работя открива нов магазин в региона и аз имам честта, огромното удоволствие и най-здравите нерви :) да подготвя цялата документация, да я съгласувам с разните инстанции, така че, ако някой гладен чиновник реши да ни посети да не се налага да го храним. Ако не знаете колко документация е нужна сте измежду щастливците :) , ако знаете може да поплачме заедно, ама друг път, защото сега за друго искам да разкажа. :)

Отивам вчера за пореден път в пожарната на град Н., докарали сме нещата до там, че трябва да взема един отговорник, да го закарам до магазина, там да ми провери документите, да ми напише предписание и тинтири – минтири. Строявам се сутринта пред него, спретната и смирена, слагам си интелигентната физиономия и разбиращия поглед, не си допих кафето, за да не взема да се изнервя в неподходящ момент. Оказва се, че ще идват двама, ама единия трябва да си закара колата на сервиз, така че първо трябва да отидем до сервиза и после да ходим да вършим работа. Добре, избор имам ли, нямам. Стигнахме, разгеле в магазина. Докато паркирам те вече разглеждат вътре. Влизам аз и питам бодро – „Е, как е?“ и единия ми отговаря „Много е зле.“ Благодарение на недопитото кафе си прехапвам езика и не се заяждам, щото аз знам, че съм спазила правилата, ама знам също, че винаги могат да измислят нещо, с което да ми смачкат фасона. Гледат, показвам, обяснявам и накрая ще сядаме да пишат предписание за отстраняване на нередностите, ама нещо не им се пише в момента и се разбираме да отида да си го взема следобед. Закарах ги обратно, естествено и си гледах работата. :)

И сега най-сетне идва ред на това, за което разказах предишните глупости. :) Отивам следобед да си взема документите и на входа срещам Владо. Приятел от ученическите ми години, беше ми кавалер на абитуриентския бал и от тогава съм го виждала два пъти. Казвам здрасти и влизам в стаята, където са „мойте хора“, след мен влиза Владо, ама аз не виждам, защото бързам, както обикновено. Разбирам, че е влязъл по погледа на подаващия ми документите пожарникар, който е станал прав и е много, ама много любезен :) Разменяме си с Владо дежурните изречения – как си, къде си, какво правиш, ще се виждаме по често. Казвам довиждане на другия господин, Владо ме изпраща до изхода, защото наистина е кавалер. Тръгвам. Усмихвам се, защото си спомням за бала и онзи Владо. :) Усмихвам се, защото Владо май е с по-висок чин от онези, дето разхождах по сервизите сутринта и те малко се попритесниха. :) А ми е малко тъжно, защото освен Владо не съм виждала и много други приятели от онова безгрижно време. :)