Не искам утре и вдругиден не ща, и по-вдругиден пак не искам. Вечно няма да живея, ясно, знам. Ще умра в ден, който не съм избрала. Може и да съм го избрала, а да не знам. Може да е утре, може да е днес. Трябва ли да мисля за това? Не. Може и да трябва, но не искам.

Майк, Ще умра и ще се родя отново. Умирам и се раждам всеки ден. Всеки ден е пръв и последен. Чиста е съвестта ми. „Нишката как да прережа, пристъпва по нея детето ми“ :(

Нижат се дните, като безкраен гердан и ние избираме цветовете на мънистата – бели, сини, лилави, червени, оранжеви, жълти, зелени. Губим мънисто и го търсим. Не го намираме и забравяме за него. Не го намираме и продължаваме да го търсим… умираме без да го намерим. Живеем, въпреки че не сме го намерили. Обичаме, мразим, безразлични сме. Бели сме, черни сме, шарени сме.

Здравей свят и лека нощ. Утре може би ще се срещнем, а може и да се разминем. Ти кой си, какъв си? (цитат от некво рап парче).

Моля, ако умра ил загина (маке) да пропуснете адажиото на Албинони.

Всеки ден казвам „Обичам те!“ на хората, които обичам, защото ги обичам сега. Тук и сега. Обичам ги днес и бих ги обичала утре, ако отново се родя.

С много любов посвещавам тази публикация на Кремена и баща й Марин. :)